cover

Чух трептене на крила през прозореца

  • slider image
  • slider image
  • slider image
  • slider image
  • slider image
  • slider image

Чух трептене на крила през прозореца

Съвместен проект на София Грънчарова, Марта Джурина и Мария Налбантова
video cover

Началото на проекта е по покана от Ина Кънчева към трите финалистки на Национална стипендия „С усилия към звездите“ в област „Визуални изкуства“ да създадат единна работа като група и съавтори. Проектът „Чух трептене на крила през прозореца“ е разговор през транзитните полета на съня. Аморфността на съня като метафора за спомените и паметта.

Разговорите между младите артисти стартират в ситуация на пандемия и са повлияни от изолацията, в която реалността като че ли започва да променя очертанията си, появява се силно усещане за иреалност и размиване между будност и сън. Промяната поражда много въпроси и им подсказва, че границите „помежду“ се увеличават, реалността прелива в сън и сънят в реалност.

Изложбата представя цялостна инсталация, в която отделните авторски позиции се сливат в един общ език. Споделеният процес и обмена на идеи създава кохерентна инсталация. Трите художнички – София Грънчарова, Марта Джурина и Мария Налбантова започват разговори за състоянието на „сън“ и го използват като инструмент за своите внушения. Те се придвижват в различни посоки и интерпретации.

Оксиморонът, закодиран в контрoлируемото заспиване с цел да се събудим и провокираме творческата си енергия, е запечатан в материала стъкло. Създадено от пясък, стъклото носи в себе си една вечна непостоянност. Неговата чупливост е асоциативно свързана с невъзможността да запомним всичко сънувано.

Спорадични фрагменти от спомени, сънища и техните интерпретации. Ако разкажем една история безброй много пъти, тя винаги ли остава същата? Как функционират спомените ни? Какво се появява в сънищата ни? Гравирани или лакирани стъкла, на които на пръв поглед не се прочита нищо. Текстовете и рисунките са там, но могат да се видят само когато се загледаме. В сянката са закодирани парчета от разказани текстове и сънища, абзаци от съновник и откъснати от контекста им светлинни рисунки.

Привидната празнота на пространството включва всеки, който се движи из него, дори чрез хвърлената сянка на тялото. Движението на зрителя се диктува от светлината и сянката. Изложбата създава пространство, в което аудиторията е поканена да открие една почти невидима материя, съществуваща в агрегатното състояние на полусън.

Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата и Столична община.

Парньори: GENERALI BULGARIA, OGILVY BULGARIA, Ligna, АЛТО, Dolce Gusto Bulgaria, The Smarts
Медийни партньори: Портал култура, Булевард България, БНР, fakti.bg

 

Мария Налбантова е родена през 1990 в София. През 2015 завършва магистърска степен в Националната художествена академия, София, катедра „Книга и печатна графика“. Специализира за един семестър по програма Еразъм във Факултета по изящни изкуства в Universidad de Granada, Испания. Мария Налбантова е носителка на Наградата за съвременно изкуство БАЗА за 2020 година.

 

Марта Джурина е родена през 1991 в София, живее в Берлин. Следва история на изкуството в университета в „Хумболт”, продължава с магистратура по изкуствознание и технология на изкуството в Техническия Университет и през 2018 се дипломира в катедра изящни изкуства на Берлинската Художествена Академия (УДК). През 2018 е стипендиантка на фондациите „Доротея Конвиарц” и „Карл Хофер Гезелшафт”. През 2020-та получава едногодишна стипендия “Еберхард Ротерс” от музея Берлинише Галери и Фондация “Пройсише Зехандлунг”. От същата година преподава в Берлинксата Художествена Академия (УДК).

 

София Грънчарова е родена през 1994 в София. Завършва бакалавърска степен по изящни изкуства в ESAM (École Supérieure d'Arts et Médias) в Каан, Франция, 2016, и следва магистратура в Luca School of Arts, Брюксел, 2020. Грънчарова е номинирана за наградата БАЗА за съвременно изкуство през 2018 и е стипендиантка за 2020 на националната стипендия “С усилия към звездите”, категория Визуални изкуства, от фондация „Културни перспективи” под менторските съвети на Правдолюб Иванов.

 

ЧУХ ТРЕПТЕНЕ НА КРИЛА ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА

ЕДНА ИСТОРИЯ С БЕЗБРОЙ СЛЕДИ

 

Мария Василева разговаря с Мария Налбантова, Марта Джурина и София Грънчарова

 

Мария Василева: Малко преди физическата реализация на проекта, идеята вече е изчистена и техническите параметри са установени. Какви са усещанията ви дотук за съвместната артистична работа – по принцип и в конкретния случай? Можете ли да назовете предизвикателствата, подводните камъни, удовлетворенията?

 

Мария Налбантова: Работният процес по проект, в който всички елементи трябва да изградят един съвместен език в група от артисти е голямо предизвикателство. В конкретния случай ние проведохме работните си срещи онлайн, в момент на пандемия и социална изолация, които до голяма степен белязаха споделените ни усещания за настоящето и променящите се “очертания” на реалността. Процесът в такава колаборация преминава през дълги дискусии, свързани с начина ни на работа, с теми, които ни вълнуват и практиките, които сме имали до момента. Това е задълбочен и дълъг период на опознаване и отдаване на доверие. Започнахме със запознанство, за да стигнем до едно общо цяло. Този път преминава през различни препъни-камъчета, но всички те водят до изводи, свързани с индивидуалната и общата рефлексия върху процеса на работа, с промяната на центъра, с опити и грешки, които са много ценни.

 

Марта Джурина: Колективната работа сама по себе си е предизвикателство, което от своя страна носи със себе си много позитиви. С времето се научих да я ценя и търся. Преди няколко години имах възможността да създам колектив от 4 художнички в Берлин, с който участвахме в поредица проекти. Пътят, който изминахме, докато стигнем до един общ визуален език, ни отне 3 години, въпреки че следвахме паралелно в една и съща академия и имахме директен поглед върху работата на другите. Колаборацията може да се случи най-ползотворно в момент, в който имаш доверие в себе си до някаква степен, за да можеш да се довериш и на отсрещния човек.

Едно от най-големите предизвикателства е да се отпуснеш и да оставиш част от контрола, да позволиш работите да се развият естествено. Let it be!, ако не дори Let it go! 

С Мария и София избрахме формата на тотална колективност, в който авторството е оставено настрана и всичко е от и на всички. Силата, която се усеща, когато не си сама, е неповторима. Смелостта да се експериментира е вдъхновяваща. Интензивният обмен с други артисти и артистки, и доверието, което той изисква, е незаменим. Това бяха и все още са личните ми причини да участвам в проекта. 

 

София Грънчарова: Експериментът в начина на съвместна работа беше една от главните ми мотивации за участие. За разлика от техническите и материалните моменти от работата, измислянето и развиването на идеята са неща, които винаги съм правила сама. Беше ми любопитно да споделя хрумванията, лутането и търсенето. Това, което определено ми даде като позитив, беше задълбочения поглед в начините на мислене и изработване на една идея от друг човек. Това беше особена алтернатива за споделяне и работа заедно, особено във време, в което физически не се събирах с хора, но с Мария и Марта се виждахме през екраните редовно и заедно развивахме проекта. Предизвикателство е да приемеш авторството за общо – да не мислиш кой кое е измислил от цялата изложба, но в същото време да носиш общата отговорност. Това е едно дори екстремно споделяне в работния процес и мисля, че може да се научи доста от него.
 

Мария Василева: Как стигнахте до сегашната концепция и образ на проекта? През какво преминахте и какви други идеи отхвърлихте?

 

Мария Налбантова: В началото на нашите срещи започнахме да разглеждаме темата за съня, като състояние на съновидение. Ситуация, в която се намираме без часовник и компас, сблъскваме се с кошмари или потъваме в тишина. Започнахме да мислим за тялото, за психическото здраве, за дишането, за отпускането и подготовката ни преди сън. От там за общото ни социално тяло и неговата уязвимост. За границите, които поставяме. За света през стъклото или екрана, и следите, които остават.

 

Марта Джурина: Концепцията се разви след като при първите ни срещи и разговори установихме припокривания в теми и търсения, които ни вълнуваха и все още го правят. Въпреки че всяка от нас има различен подход и тотално различна артистична практика, може би отчасти заради ситуацията и времето, в които сме, от части по благополучно стечение на обстоятелствата, ние назовахме общи интереси, които ни дадоха импулс за поредица от срещи. Събирайки най-различни идеи и търсейки гореспоменатия общ език, ние установихме, че крехкостта е тази, която ни заинтригува най-много. Самият процес на работа, опознаване, изслушване, креативност, събиране на идеи, търсене на общото, е много експериментален по натура, което го прави и крехък. След множество различни идеи за реализацията им, ние достигнахме до една амалгама на крехкостта, както във въпросите, които си задаваме, така и в идеите, и не на последно място и в тяхната реализация. 

 

София Грънчарова: Концепцията намерихме след редица разговори, в които всяка споделяше какво я вълнува, над какво работи, кои теми биха я заинтригували. Решенията не са се взимали винаги лесно, защото държахме всяка да е искрено удовлетворена от тях. Спряхме се на понятието за съня като една отправна точка и метафора, но, тръгвайки от него, от безкрайността на темата и множеството й третирания в историята, стигнахме до нещо по-крехко, почти невидимо, стигнахме до едни безплътни записи. Отхвърлихме страшно много идеи, материали и варианти за излагане в пространството. Оставихме само няколко основни елементи, които да градят пространството - стъклото и неговата сянка, звукът, прожекцията.


Мария Василева: Кое според всяка една от вас е сърцето на изложбата, онова, което ще даде на зрителите ключ към пълноценното му възприемане? Това може да е дума, тема, обект. Можете ли да предложите едно изречение, което най-силно се доближава до същността му?

 

Мария Налбантова: Изложбата създава пространство, в което аудиторията е поканена да открие една почти-невидима-материя, съществуваща в агрегатното състояние на полусън.

 

Марта Джурина:  Ако разкажем една история безброй много пъти, тя винаги ли остава същата? Как се усеща нейната цялост? Къде остават нейните следи? В съзнанието ни материалността на спомена за нея е иззета и му е придадена една нова, ефимерна, тази на сянката. 

 

София Грънчарова: Можеш ли да преминеш два пъти през една и съща вода в реката, можеш ли от дълбината на ума да извадиш спомен два пъти по един и същи начин?

 

Мария Василева: Как се стигна до заглавието на изложбата?

 

Мария Налбантова: Заглавието се появи като нощна пеперуда. Влезе в разговорите ни и започна своето спираловидно движение. Премина през множество метаморфози и кацна на стената.

 

Марта Джурина: Заглавието носи със себе си различни нива на интерпретация, но също така обобщава много от идеите, които събрахме и декларирахме като общи и припокриващи се.

Едно упражнение, което правих през пандемичния семестър със студентите си, е да ги накарам да водят дневник на всекидневните си дейности във формата на рисунки, снимки, запис на пулса, съня, определени часове, записи на различните климатични промени през един определен ден, поглед през прозореца и други. Едно от най-типичните за изминалите месеци ежедневие, което протича вътре, изолирано от външното.

Точно този поглед отвътре навън и отвън навътре през самото стъкло стана важен импулс в търсенето на заглавието. Къде остават приглушените звуци на случващото се отвън, към което ние не можем да бъдем част в актуалната ситуация? Какво чуваме приглушено в далечината?

Вторият решаващ фактор за заглавието е символът на нощната пеперуда, която въплъщава в себе си оксиморона, който се движи през цялата инсталация. Търсейки светлината, тя се блъска в прозореца или изгаря в лампата. Ние я чуваме приглушено, кръжейки някъде над нас.

 

София Грънчарова: Конкретният начин, по който намерихме заглавието, имайки предвид цялостната идея на проекта, дойде от английската дума “flutter” - пърхане, трептене на крила. Докато разглеждахме определенията й в речниците, попаднахме на пример за използването й – “a flutter of wings at the window”. Заглавието, събиращо толкова нива от това, което правим, долетя само през прозореца ни.


Мария Василева: Разкажете от какви елементи се състои инсталацията и как те си взаимодействат в цялото.

 

Мария Налбантова: Поканата, която получихме от Ина Кънчева, като финалистки на стипендията “С усилия към звездите” в областта на визуалните изкуства, беше да работим заедно по един общ проект, като група от съавтори. Елементите, които изграждат инсталацията трудно могат да бъдат разделени, тъй като си взаимодействат на различни нива. Светлинните източници съдействат за появата на вторични образи. Чрез насочена светлина следите по стъклената повърхност, често невидими без нея, се трансформират отново в образ или сянка. Звуковата среда е дело на артиста Кунрад Екер (Берлин) www.koenraadecker.com. Той създаде четириканална звукова инсталация, която използва атмосферни шумове, но и такива, които тялото генерира по време на сън. Високоговорителите са ситуирани високо в пространството на галерията, като са насочени към центъра ѝ, където звуково образуват “остров”.

 

Марта Джурина: С риск да се повторя, невъзможно е да се разгледат отделните части на инсталацията като независими елементи, защото те са част от едно цяло.  

Инсталацията се състои от видео работа, серия рисунки с текст и светлина, и звукова среда. Всеки от елементите взаимодейства с другите или взима един от тях като изходна точна. 

Видеото е базирано върху идеята да заспим, за да се събудим – тип кратък сън, практикуван от редица учени (например Томас Едисън), при който се държи сфера в ръката преди заспиване и събуждането идва при нейното изпускане и падане. В този момент тялото минава през нещо като рестарт, а креативните идеи се изливат и най-добрите от тях изплуват на повърхността. 

Крехкостта на този момент на събуждане, преминаването от едно състояние в друго, е изразен в изложбата чрез материала на стъклото, който ние ползваме поради чупливостта му, но също така като асоциация със споменатия прозорец или екран, през който се срещаме и наблюдаваме една друга месеци наред. 

Събирайки набор материали, ние комбинираме различни източници в една обща композиция чрез сканиране, копиране, обработване, колажиране и отчуждаване на тези елементи. Сенките, които стъклата хвърлят по стените, са комбинация от събирани текстове, записки, скици от работния ни процес, цитати от един съновник и вечен календар от 1990-та година и светлинни рисунки. Текстовите части са третирани като рисунъчен елемент и невъзможността да се прочетат изцяло е ключова за тях. Светлинните рисунки са пряко свързани с полета и траекторията, от една страна, на нощната пеперуда, от друга – на паркура на посетителя, който кръжи около стените, търсейки подходящ ъгъл на падащата светлина, при който стъклата да му разкрият още нещо. Една траектория на движение, оставяйки следи след себе си, е интерпретирана в директни осветявания върху фотохартия в пълната тъмнина на лабораторията. Преценени движения на ръката, която държи светлинен лазер, имитират хаотичното движение и полет на пеперудата. 

Звуковата среда ни препраща в един невидим остров. Интимни звуци, като дишане, обръщане, допир и отдалечени отражения от нещо паралелно случващо се, ни обливат. Чуваме ги някъде над нас, като жужене по тавана, докато сме легнали в хоризонтално положение. 

 

София Грънчарова: Видеото се позовава на референцията за т.нар. “творчески сън”, състоящ се от кратки заспивания от няколко минути в интервал от два часа в продължение на цялото денонощие. Целта на тази практика е да се изпадне само в първата фаза на съня, тази, която за кратко време позволява на ума да се отпусне, да генерира сънища, образи и идеи, като същевременно, когато се събуди, човек да се чувства отпочинал и зареден с енергия. По време на тази фаза мускулите се отпускат, дишането става по-дълбоко, а пулсът се забавя. “Творческият сън” е практикуван от много хора в историята именно с цел по-добра кондиция за творчество и откриване на нови идеи. Това е и най-крехката фаза на съня, от нея може да се излезе изключително лесно, веднага, щом мускулите се отпуснат и най-малкият шум ни извади от нея. Понякога дори нямаме впечатлението, че сме спали, границата между будното състояние, съня и спомена от него е размита. Тази граница ни заинтригува и затова решихме я да заснемем във формата на видео. Крехкостта на състоянията и фината стъклена топка, маркираща границата между тях, са в директен диалог с инсталацията в голямото пространство.


Мария Василева: Крайният резултат е поетично, ефимерно и като че ли безвременно произведение, засягащо вечни теми и комуникиращо със зрителя на емоционално ниво. И все пак – как конкретиката на случващото се днес се проявява в него?

 

Мария Налбантова: Отделните стъклени плоскости, звука и парчетата от счупена сфера отразяват и поглъщат заобикалящата ги среда. Все по-трудно е разграничаването на виртуално и реално, будност и сън, първичен и вторичен образ и смисъл.

 

Марта Джурина: Спомням си една ситуация в жури, което разговаряше с колега и го попита дали би могъл да се опише като една гъба, която, движейки се из света, попива всичко, което види и чуе. Всеки преработва спомени и впечатления през собствения си филтър. Колкото и анекдотично да звучеше тогава, както и сега, смятам, че особено в ситуацията на дистанция и промяна във възможния ни начин на общуване през последните месеци, не би било възможно да изключим случващото се около нас, което в момента е толкова значително. 

Интегрирането на общото става още по-силно, когато сме поставени в ситуация на едно паралелно общо в рамките на колектива. Споменахме някои от конкретните препратки, като екрана, прозореца, крехкостта на ситуацията, невъзможността за цялостност, та дори и невъзможността за близост или за досег един с друг в реално време и пространство. Нуждата от колективност също е задействана от изолацията. Експериментът ни дава едно ново начало, един рестарт. Ситуацията е пряко вплетена в нишките на проекта. Спомените от последните 12 месеца са нечетливи, размити, неясни. Какво се случи точно и как можем да го разчетем в бъдещето? Къде остават собственият досег и присъствие? Какво се случва със следата от творящата ръка? Въпроси, които ме вълнуват и в личната ми работа, и които ние задаваме заедно. 

 

София Грънчарова: Конкретиката се появява без да сме я поставяли като крайна цел. Неизбежните промени в начина ни на живот изплуват в това, че създадохме проекта, разговаряйки през екрани, своеобразни прозорци, в които дори визуализацията на материалите беше преобладаващо виртуална. Гледането през прозореца и невъзможността да отличиш какво сега е реално и какво не е, усещането, че то се случва от дистанция и се маркира от едно почукване по стъклото – екран, прозорец, крехка повърхност, върху която можеш да конкретизираш нещо. Общата работа също е и реакция на случилото се в последната година. Надявам се експериментът ни да е път към рефлексия и ново начало.


Мария Василева: Вие сте в момента най-активното младо поколение в изкуството. Какво мислите за света на изкуството днес? Как възприемате ролята на институциите и собственото си участие в обществените процеси?

 

Мария Налбантова: Моето усещане е, че пандемичната ситуация “освети” много от проблемите в областта на изкуството, но и отвори много голямо поле за разговори и рефлексия. Възникна, като че ли с нов глас въпросът за изкуството “на живо” и изкуството във виртуалната среда. Проведоха се много дискусии с разнообразна аудитория. От една страна, това направи възможен достъпа на хора от различни континенти да бъдат част от един общ дискурс. От друга, това ни показа по-ясно неравнопоставеността между артистите от различни части на света. В по-локален план стана видима липсата на културна инфраструктура, оскъдните програми за финансиране на изкуство и култура, и тежката бюрокрация. Положително беше, че се формира работна група, която започна разговор с Министерството на културата и Столична община за ситуацията, в която се намира един свободен артист. Чудесно ще бъде, ако в сектора има повече солидарност и респект един към друг. За себе си, опитвам да се уча от грешките си, често адресирам чрез работата си обществени и политически проблеми, поддържам процеса на работа активен.

 

Марта Джурина: Неизчерпаем въпрос, който тепърва ще се променя скоропостижно и който сам по себе си загатва и крехкостта на взаимодействието между обществото, институциите и хората на изкуството. В един период, през който институциите останаха затворени в Германия и културата е на пауза, перспективите се губят и трябва да се дефинират наново. Докато имаше период, през който галериите имаха право да бъдат отворени, музеите останаха затворени. От месеци вече има само едно далечно ехо, което кънти с гръм в съзнанието на всички. А ехото е зов, зов за разпознаването на важността на изкуството и на рамките, в които то се случва. В моето съзнание въпросът по-скоро е какво би се случило, ако се продължи по същия начин, а не толкова как от художествена гледна точка случващото се се интегрира и проявява в актуални проекти. Това тепърва ще се види. Въпросът е и към обществото, което не трябва да забравя важността и ролята на изкуството в самото себе си, не само обратното. 

 

София Грънчарова: С риск да прозвуча наивно оптимистична, иска ми се да вярвам, че нуждата от и значението на изкуството изплуваха по-ясно през последната година. Крехкостта на съществуването на независимото изкуство и тези, които го правят, също излезе много повече наяве. Смятам, че мащабът на подкрепата и отвореността към новото са много важен индикатор за това колко развита, демократична и ефективна е една институция. В личен план, а и с опита, който трупам, се убеждавам, че бъдещето е и в самоинициативата, в общите усилия, в съпричастността и смелостта. Усещам колко е важно личното участие в обществените процеси и че можем да не бъдем  просто свидетели, на които нещо им се случва. Искам да предам това послание с различни средства и действия.

 

Други проекти